Бейтаныс әйелдің хаты

Когато известният романист Р. се завърна рано сутринта във Виена от една освежителна тридневна екскурзия в планината и си купи вестник на гарата, едва хвърлил поглед на датата, той си спомни, че днес е рожденият му ден. Четиридесет и първият, съобрази бързо той, и това откритие нито го зарадва, нито го натъжи. Разлисти набързо шумолящите страници на вестника и с наемен автомобил се прибра в жилището си. Слугата му съобщи за две посещения и няколко телефонни обаждания по време на отсъствието му и му поднесе на табла натрупалата се поща. Той небрежно прегледа писмата и разкъса няколко плика, чиито податели го интересуваха; едно писмо, надписано с непознат почерк, което му се стори твърде обемисто, засега остави настрана. Междувременно му бяха поднесли чая; той се облегна удобно във фотьойла, прелисти още веднъж вестника и няколко печатни издания; после запали пура и най-сетне посегна към отложеното писмо.

When the well-known novelist R. returned to Vienna early one morning from a refreshing three-day excursion into the mountains and bought a newspaper at the station, he had barely glanced at the date before he was reminded that today was his birthday. His forty-first, he quickly reflected, and the realisation neither pleased nor pained him. He leafed hastily through the crackling pages of the newspaper and took a hired motor car to his flat. The manservant reported two visitors and several telephone calls during his absence and brought him the accumulated post on a tray. He looked idly through the letters and tore open a few envelopes whose senders interested him; one letter, addressed in an unfamiliar hand and seemingly too bulky, he pushed aside for the time being. Meanwhile tea had been served; he leaned back comfortably in his armchair, leafed once more through the newspaper and some printed matter; then he lit a cigar and at last reached for the letter he had set aside.

Бяха около две дузини набързо изписани страници с непознат, неспокоен женски почерк, по-скоро ръкопис, отколкото писмо. Неволно той още веднъж опипа плика, да не би в него да е останало забравено придружително писмо. Но пликът беше празен и също като самите листове не носеше нито адрес на подателя, нито подпис. Странно, помисли си той и отново взе писмото в ръка. „На теб, който никога не ме позна“, пишеше най-горе като обръщение, като заглавие. Той се спря учуден: нему ли беше отправено това, или на някой въображаем човек? Любопитството му внезапно се събуди. И той започна да чете:

It consisted of some two dozen hastily written pages in an unfamiliar, restless woman’s hand, a manuscript rather than a letter. Involuntarily he felt the envelope once more, in case a covering note had been left inside. But the envelope was empty and, like the pages themselves, bore neither a sender’s address nor a signature. Strange, he thought, and took up the letter again. “To you, who never knew me” stood at the top, as a salutation, as a heading. He paused in astonishment: was this meant for him, or for some imagined person? His curiosity was suddenly aroused. And he began to read:

*

*

Детето ми умря вчера – три дни и три нощи се борих със смъртта за този малък, крехък живот, четиридесет часа седях край леглото му, докато грипът разтърсваше в треска горкото му пламнало телце. Слагах студени компреси на горещото му чело, държах неспокойните му малки ръчички ден и нощ. На третата вечер рухнах. Очите ми не издържаха повече, затвориха се, без да усетя. Три или четири часа спах на твърдия стол и междувременно смъртта го отне. Сега той лежи там, милото, горко момченце, в тясното си детско креватче, точно както умря; само очите са му затворили, умните му тъмни очи, ръцете му са скръстили върху бялата риза, а четири свещи горят високо в четирите краища на леглото. Не смея да погледна, не смея да помръдна, защото когато свещите трептят, по лицето му и по затворената му уста пробягват сенки и тогава е тъй, сякаш чертите му се раздвижват, и бих могла да помисля, че не е мъртъв, че ще се събуди отново и ще ми каже с ясното си гласче нещо детински нежно. Но аз знам, той е мъртъв, не искам да гледам повече, за да не се надявам още веднъж, за да не бъда разочарована още веднъж. Знам, знам, детето ми умря вчера – сега на света имам само теб, само теб, който нищо не знаеш за мен, който в това време безгрижно се забавляваш или лекомислено си играеш с неща и хора. Само теб, който никога не ме позна и когото винаги съм обичала.

My child died yesterday – for three days and three nights I wrestled with death for this small, tender life; for forty hours I sat at his bedside while influenza shook his poor, burning body with fever. I laid cool cloths on his glowing forehead, I held his restless little hands day and night. On the third evening I collapsed. My eyes could do no more; they closed without my knowing it. For three or four hours I slept on the hard chair, and in the meantime death took him. Now he lies there, my sweet, poor boy, in his narrow little bed, just as he died; they have only closed his eyes, his clever, dark eyes, and folded his hands over his white shirt, and four candles burn tall at the four corners of the bed. I dare not look, I dare not stir, for when the candles flicker, shadows flit across his face and his closed mouth, and then it is as though his features moved, and I could almost believe that he is not dead, that he will wake again and say something tender and childlike to me in his clear voice. But I know it, he is dead; I will not look any more, so as not to hope once again, not to be disappointed once again. I know it, I know it, my child died yesterday – now I have only you left in the world, only you, who know nothing of me, who meanwhile are playing, unsuspecting, or trifling with things and people. Only you, who never knew me and whom I have always loved.